Ето го и него! Най-светлият, най-чистият празник- Денят на българската писменост и култура! Песни, танци, закачки, придружавани от глухия тътен на позастарелите училищни барабани. Усмивки, поздравления, пожелания! Тук мажоретка, там знаменосец, музиканти, певци, жонгльори! Ех, така празнуваме ние българите-от сърце и душа!
    Градското шествие-събиращо малки и големи под наслов "Обичай родния език!" Помните ли какво беше казал Климент философ? "Всеки човек да се обръща към Бог на собствения си език!" Ех, колко горд трябва да бъде човек, развявайки наляво надясно малки знаменца, усмихвайки се като филмова звезда, минаваш по улица "всеки ден", но пък усещането е различно. Има камери? Намесена ли е криворазбраната цивилизация? Да видим!
    Първо: каквото и да си говорим половината се усмихват не защото има камери, защото са горди българи или са благодарни на братята Кирил и Методий за "нещо си". Причината е почивният ден, позабравените изпитвания, празничното настроение на околните, което заразява. Вътрешното усещане отдавна се е сляло с капките дъжд, които, за Бога, не спират да капят по лицата на хората. Капки дъжд или сълзи на Бога?
    Съхранение. Притежаваш ли го? Замислял ли си се въобще? Тези думи, които редя и тези очи, с които биват прочитани..крайникът изпраща, или по-скоро се опитва да изпрати, послание, достигащо до сетивата. Събудихте ли се ? Студено ли ви беше? Вземете химикал и напишете на любимия "Обичам те!", напишете бележка с необходимите продукти, които съпругата трябва да купи. Как успяхте? Нима се научихте родени и с дар слово? Нима сте го увладели?
    Усещате ли криворазбраната цивилизация?
    Е, да, навън вали...и като почти всяко случващо се нещо, на пръв поглед иначе така безобидния дъждец, се превръща в оправдание. Именно той задържа хората по домовете. Дали? Търсих едно вчера, което се появява незнайно защо в закъсняло вече утре. Господ не ни дава всичко, за което сме го помолили. Събудете се...за Бога, автобусът няма да ни чака вечно...часовникът тиктака, а миналите мигове вече се невръщат, както се не връща речната вода...
    Климент, Наум, Ангеларий...тези, които родиха идеята, а идеята роди нас-изродите. Е, неслучайно е казано, че Тротски винаги ще го има, защо ли? За да бъде вечният изгонен! Мишките сами се давят, времето лети, ала дали отлита?
    Колко интересно. Всяка капка е плачещо утре, плачеща воля, за онези, за нас...несъхранителите. Духовенство? Нима? Всяка мръсна локва размива сякаш ходещи сенки, не виждащи, не чуващи, не усещащи, не осъзнаващи какво се случва. Ангели ли са това?
    Забързани в сивото си ежедневие стъпваме мрачни по уличните дупки, настъпваме нечия стотинка, псуваме управляващите за неразборията и за чисто новите вече мръсни и скъсани заради локвите обукви. Вървим по пътеки, на които краят не се вижда, началото е забравено или още по-лошо...дори не е запомняно. Не е съхранено. Образите, онези светли образи бихте намерили само в захвърлените учебници по литература, другото е край, но край безкраен...
    Ходим си боси по асфалта, не знаещи къде отиваме, не знаещи откъде идваме? Ти чувал ли си някога за Братята? Чувстваш ли се горд и благодарен им за нещо?
    Върви си бабо, проста женица си ти, кому е нужно да знае нещо, което не му носи пари? Супа. Топла ако може..топла, моля, от онези, които биха стоплили душата...
    
    Пътеки...вечни пътеки...